Днес минах покрай паметника „Альоша“. Слънцето бъркаше в очите ми, бетонът около него беше леко хлътнал, а по плочите зееха дупки от наскоро заменени пейки. От онези, дето някой ден ще ги разтопим за вторични суровини. Направи ми впечатление, че от стария Алфонсо си останаха само скулите. Скулите и една огромна умора, изписана по лицето му. Не знам дали някой му чисти калпака от гълъбите, но подозирам, че и това не се случва редовно.
Като дете, през осемдесетте, се катерехме по него. Опитвахме се да стигнем до ръката му и да хвърлим камъчета в някаква уличка долу. Градът тогава беше друг. Нямаше да видиш такива витрини с лъскави телефони на всеки ъгъл. Нямаше и хора, забили муцуни в екрани. Нямаше и толкова коли, дето да чакат на опашката на светофара до кръговото. Като се замисля, нямаше и толкова хора. Сега Бунарджика е като сцена, на която всички се надлъгват кой ще излезе пръв на аплодисменти.
Минаха години. Слязохме от паметника. Слязохме от влаковете. Влязохме в колите. Влязохме в интернет. И станахме… по-тихи. Започнахме да се гледаме в очите по-рядко. Да си говорим по-малко. Да се смеем по-тихо. Да спорим по-рядко. Да се срещаме по-рядко. Да се обичаме… пак по-рядко. И като резултат – Бунарджика си остана. Но вече е по-самотен.
Сега паметникът на Альоша стои там, някак си излишен. За младите е просто голям паметник. За по-възрастните – спомен. А за мен – тиха метафора за това, което изгубихме по пътя. За пропуснатите възможности. За изгубените приятели. За детството. За слънчевите следобеди, в които се катерехме по него, без да ни е страх, че ще паднем. За времето, в което още вярвахме, че светът може да бъде по-добър. Може би затова скулите му изглеждат толкова изтощени. Може би защото знае, че ние вече не сме същите.